Статия на акад. А. Петров

"Българската наука и явлението Дянков"

http://www.democrit.com/news.php?n=957&br=0&wh_n=news0

ДЕКЛАРАЦИЯ

на Общото събрание на БАН

На 29 януари 2010 г. министър Сергей Игнатов заяви пред вестник „Труд”: „Институтите [на БАН] трябва да станат част от университетското пространство! Това е пътят и той бе очертан на срещата в Цюрих, където се обсъдиха плановете за наука и образование в ЕС. Всъщност там промених позицията си. Казано бе в прав текст, че академии в този вид няма да има в Централна и Източна Европа. Защото изследователските звена ще са част от вузове. Това е европейската политика.”

Това изказване идва на фона на започналото в Общо събрание на БАН обсъждане на проекта за нова структура на Академията, внесен от Управителния съвет. Съдържанието на това изказване, обезсмислящо какъвто и да е дебат по този въпрос, породи съмнение в думите на доц. Игнатов, тъй като в честите контакти на БАН с представители на институциите, които формират и управляват европейската политика в областта на научните изследвания, никога не са изказвани подобни тези. Поради това Ръководството на БАН на 1 февруари 2010 г. се обърна към организатора и домакин на срещата на 16-17 януари 2010 г. в Цюрих - Асоциацията на ръководители на европейски научни съвети (EUROHORCs), с въпрос дали изказването на министъра отразява официалната позиция на форума и какво точно е дискутирано на този форум. Отговорът на Президента на организацията, който получихме на 2 февруари 2010 г. гласи: „Ролята на Академиите не е била главен въпрос за разглеждане на работната среща на високо равнище в Цюрих, но е имало достатъчно време за дискусии, по времето на които този проблем може и да е бил засегнат. Като се има пред вид характера на работната среща, не са били водени протоколи и няма да бъдат подготвяни официални документи.” От това става ясно, че министър Игнатов е дезинформирал  и подвел българската  общественост  за целите и характера на дискусиите на срещата в Цюрих с манипулативно становище в ущърб на БАН, внушавайки че значими европейски институции провеждат целенасочена политика на закриване на Академиите от този вид в Централна и Източна Европа. Така той иска да вдигне отговорността от себе си за последователната си политика против БАН, вместо да осигури нормална среда и подкрепа за предприетите тежки реформи. Това е неприемливо поведение на един министър, отговарящ за развитието на научните изследвания в България.

Ето защо, Общото събрание, избрано от учените на БАН, настоява за оставката на министър Сергей Игнатов.  

До Министър-Председателя на Република България
Г-н Бойко Борисов

ОТКРИТО ПИСМО

Уважаеми господин Министър-Председател,
През м.декември 2009 г. Министерският съвет внесе в Народното събрание проект на „Закон за развитие на академичния състав в Република България”, който бе гледан на първо четене и понастоящем е в Комисията по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта за преработка преди внасянето му за второ четене.
От името на събралите се днес, 1 февруари 2010 г. граждани, учени и университетски преподаватели, участници в публична дискусия организирана от Националния клуб за демокрация „Светослав Лучников”, категорично настоявам Министерския съвет да изтегли проекта на „Закон за развитие на академичния състав в Република България” преди второ четене. Причините за това настояване са следните:
Безспорна е нуждата от закон, който да замени остарелия „Закон за научните степени и научните звания” от 1972 г. Ясно е, че в такъв закон ще има много детайли, по които може да се спори. Това впрочем става и в момента всред научната общност. Има обаче едно нещо, което трябва да се приеме за безспорен постулат, а то не е залегнало в проекто-закона. Тъкмо то е причината за нашето силно безспокойство. Става дума за необходимостта от създаване на единни държавни изисквания (национални критерии) за присъждането на научните степени и за заемането на академичните длъжности и национален контрол за тяхното спазване, включително санкции при тяхното пренебрегване.
Децентрализирането на дейността по присъждането на научните степени и заемането на академичните длъжности и даване правата за присъждането им на висшите училища и на научните организации изисква нормативно уреждане, както на самата тази дейност, така и на контрола върху нея. Без създаването на задължителни национални критерии, определящи минимален праг от изисквания, при наличието у нас на близо 50 висши училища и приблизително още толкова техни филиали (без да са налице при повечето от тях на академични традиции) ще настъпи лавинообразна девалвация на научните степени и на академичните длъжности. Тесният интерес на всяко висше училище или научна организация диктува да има възможно повече професори, тъй като това е един от най-важните критерии при акредитацията им. С това не само ще се обезсмисли акредитацията, а неизменно ще доведе до снижаване на изискванията. Фактът, че за кратко време след приемането на този проекто-закон ще се назначат много нови професори и доценти, е за привестване, ако обаче те действително са поне на средно европейско ниво. Страшното е, че се развихри неудържима корупция в резултат на която една голяма част от новохабилитираните „учени” ще са посредствени, с качества драстично неотговарящи за заеманата длъжност. А посредствеността има свойството да се възпроизвежда многократно. Резултатът ще бъде силно снижаване качеството на науката и висшето образование и създаването на полуинтелигенция. Мисля, че няма да преувелича ако кажа, че с това ще бъде застрашена и държавността у нас.
Уважаеми г-н Министър-Председател, обезателно преди приемането на проекта за „Закон за развитие на академичния състав в Република България” трябва нормативно да се уреди създаването на единни държавни изисквания, както за самата дейност по присъждането на научните степени и заемането на академичните длъжности, така за контрола върху нея. Без създаването на задължителни национални критерии, определящи минимален праг от изисквания, децентрализацията предвиждана с въпросния проекто-закон ще доведе до катастрофални последици за цялото общество. Убеден съм, че не бихте искали невъзвратимите щети, които ще настъпят за държавата от този закон, да се свързват с Вашето име.

София, 1.02.2010 г.
С уважение  проф. Христо Баларев
Председател на Националния клуб за демокрация „Светослав Лучников”

ст. н. с. I ст. дхн Димитър Ненов

"Една страница от моя дневник"

27 януари 2010 г.

10 ч. Включвам Интернет. Под възванието, с което се искаше министърът на образованието и науката да оттегли своя законопроект с претенциозното заглавие „.... за развитие на академичния състав” вече има 700 подписа. Изпитах национална гордост, четейки някои от имената. Физикът Иван Тодоров, добре познат в Принстън и прекарващ по няколко месеца годишно в Гьотинген, физикохимикът Димо Кашчиев, завърнал се неотдавна след продължителна работа в Англия  и още редица други по стотици пъти цитирани в западната научна литература. Малкото българи, които отдавна са признати европейци.

11 ч. Отидох в Парламента. Днес Премиерът предлага промени в кабинета. Във фоайето, потънал в удобно кресло, седеше мастит политик. Пред него прав, с усмивка, споделяше възгледите му бивш министър. Приближих се до тях – „Видяхте ли? Вече 700 души се подписаха под възванието” казах с нескрита радост. Отговорът беше: „За мен те не са авторитети, защото са страна”. Всъщност тези хора не бяха поискали нищо за себе си. Противопоставяха се на закон, който ще снижи нивото на образованието и така ще обрече държавата ни на дълбок провинциализъм. Моята възмутена реакция: „Страна е министърът, който по този закон ще стане лесно професор”, беше посрещната със смях от единия от тях и веднага след това и от другия. Замислиха се, след като добавих стандартната формула, че министърът е в конфликт на интереси, ако не и нещо по-лошо.
 Излях възмущението си пред един от депутатите, мой стар приятел. „Иди след обяд на заседанието на Комисията, представù се и поискай да изложиш съображенията си” - ме посъветва той.

15 ч. Отидох на заседанието. Мразя да влизам в сградата на бившия партиен дом. Не можах да свикна с контраста между забързаната, отрудена улица и дòсега с парвенюшкия лукс на сградата, от която ни управляваха комунистите. Потъналите в мрамор коридори,  килимите, които в някои от фоайетата имат размери превишаващи значително средния размер на жилищата на българина, както и пищните кристални полилеи в почти безлюдната сграда не вещаеха оптимизъм. В залата представител на БАН нямаше. Ръководството на Академията като да искаше да сключи пакт за ненападение с министъра, та нямаше кой да защитава становището на нейното Общото събрание против закона. Напразно очаквах председателят на Комисията да започне със съобщение за 700-те подписа. След като видях наблизо до себе си министъра разбрах, че очакванията ми са напразни. Зачервен, амбициозно стиснал зъби, съсредоточен във всяка казана дума – цялото му същество не издаваше надежда за диалог с Комисията.
 Депутатът Местан квалифицира философията на закона като погрешна и отказвайки да участва в дебата напусна заседанието. Министърът обяви проведените по-рано с участието на учени дискусия на проблема за „празно дърдорене” и за да не би някой да е пропуснал думите му повтори: „празно дърдорене”. Разглеждах депутатите седящи точно срещу мен. Редица от замръзнали лица, неиздаващи никакво участие в обсъжданата тема. Напомняха ми за глинените войници от гробницата на китайския император Цин Шъхуан. В продължение на три и половина часа не се отделиха от местата си, не зададоха нито един въпрос. Само гласуваха в синхрон с мнението на министъра.
 Председателят предложи на обсъждане дали трябва да се запази степента „доктор на науките”. Министърът беше твърдо против. Подкрепи го една депутатка – ако останела тази степен, някои университети можело да решат да я поставят като изискване за хабилитирането за професор и това можело да попречи на „израстването” на младите. Никой не опонира на това малоумно съображение, с което се предлагаше да се произвеждат шампиони, като се сваля по-ниско летвата. Може би защото такава точно е и философията на предлагания закон. Полюбопитствах от каква позиция на компетентност тя се втурва толкова смело срещу здравия разум. Била по професия инженер, преподавател по специалност промишлено и гражданско строителство и педагогика. Но била съпартиец на министъра.
При гласуването „големият докторат” пропадна с един глас. Ако Местан не беше дезертирал, предложението щеше да бъде прието. Почувствах се ограбен. Признанието за най-свидните ми научни постижения беше зачертано. В един миг ме изравниха с прохождащите в науката аспиранти. Министърът се беше наложил.
След заседанието заговорих министъра. Присъствието ми в залата вероятно ме правеше да изглеждам в неговите очи на важна персона, та той без да ме познава охотно влезе в разговор. Разказах му как съм се хабилитирал в тоталитарното време, как постигайки единственото, което е зависело само от мен, - защитата на голям докторат - съм поставил администрацията в неловко положение и така съм я принудил да обяви конкурс за хабилитация. Изслушах отново всички несъстоятелни възражения срещу големия докторат. Нелепо беше да увещава човек като мен, който толкова години е в науката. Обърнах му внимание, че изискването за хабилитация в неговия проект кандидатът да има „публикации в специализирани” издания е недостатъчно, защото не всички от тях попадат в международния информационен поток. По света има списания, които публикуват периодично кратки реферати за съдържащите се в определен кръг авторитетни научни издания трудове, приети за печат след препоръка от поне двама анонимни рецензенти. Публикациите извън техния обсег практически не съществуват за международната научна общност и не бива да им се дава тежест при конкурсите за хабилитация. Министърът ме порази с невярното твърдение, че това рефериране ставало срещу заплащане, едва ли не било комерсиална работа – той като да не познаваше тези списания. Стана ясно, че при това ниво на разговора няма смисъл дори да споменавам термина импакт фактор. Обърнах му внимание, че в неговите изисквания за професура отсъства цитирането от чужди автори като мярка за влиянието на научния труд върху развитието на науката. Добре де, можело да го добави, ама то какво значение имало. Той знаел един случай, когато авторът бил цитиран 50 години след смъртта му. Те тези работи нямали значение в хуманитарните науки. Използвали ги там, в природните науки. Не съм броил колко пъти в различни книги съм срещал например името на хуманитарката Юлия Кръстева (притежателка на голям докторат във Франция), но пък зная, че скромната мярка за професор в химическата комисия на ликвидираната с този закон ВАК още през далечната 1993 г. беше постиженията на кандидата да са били отбелязани от чуждестранни автори поне 80 пъти за химическите и 40 пъти за техническите науки, а в института в който работех изискването беше 120 пъти и че още приживе на българския геодезист Ангел Венедиков учени от чужбина се бяха позовавали повече от четири хиляди пъти. Подхвърленото от министъра  „там, в природните науки” беше грубо предизвикателство, та му обърнах внимание, че без неговата наука (той бил египтолог) държавата, все пак, би могла някак си да просъществува, но без физика, химия и математика като основа на технологиите в никакъв случай. Отговорът беше „Мога да кажа, че моята наука пък изгражда личността.” Вече съвсем ядосан на упоритата му личност го попитах видял ли е 700-те подписа срещу неговия закон. „Аз мога да събера 1500 в подкрепа” беше отговорът. Обърнах му гръб без да се сбогувам. Признавам, че би могъл да намери 1500 глинени войника.
Едва след този разговор си дадох сметка за състава на Комисията. Трима юристи, трима историци, двама филолози, предприемач, двама икономисти, агроном, психотерапевт, лекар, специалист по маркетинг, въпросната дама с многото професии и един с необявена професия и необявена специалност. Хабилитирани в хуманитарните науки като да не бяха повече от двама или трима. Това са хората, които бяха изпратени от негласуващите да решават съдбата на българското образование. Изглежда очаквах прекалено много от тях.

20 ч. Съжалявам, че във фоайето на Парламента не спрях Премиера и не му изприказвах всичко, което ми тежи. Може би така нещо можеше да се промени.
В компютъра ме чакаше писмо от Берлин. Мой родственик ми разказваше, че присъствал на среща на българите живеещи в Германия с Бойко Борисов, който „..... говори като че ли е на ресторант с приятели, които си разказват неща от стари времена – не отговори на въпросите ..... и на края: в момента новости за България няма да има, ако не дойдат нови пари. .... От Б. Борисов очаквахме повече компетентност, лична енергия за политическите цели и мерки в България и не само разкази за условията, които доведоха България до това състояние ....”.
Вече не съжалявам, че сутринта не го спрях.

21. ч. Обади ми се Младен: „Имам проблем с интернета, моля те, упълномощавам те да ме запишеш в подписката срещу закона.”
Какъв е смисълът, Младене?
Разрових се безцелно в старите си записки. На един пожълтял лист без дата прочетох: „Богомилството на населението, отшелничеството на интелигенцията и нашествието на опортюнистите.” За кое ли българско време се отнася това?

Така ли ще продължаваме да живеем? Не може ли, все пак, да опитаме да променим нещо?